МАРШ ОТ ТУКА №37

Екстремно само срещу лев и петдесет

МАРШ ОТ ТУКА №37

Петък 13-ти разбира се. Качвам се в маршрутка №37 и веднага ми става ясно, че това няма да е обикновено пътуване.

По-необикновено дори от това, когато шофьорът спря по средата на шосето някъде между Околовръстния и Цариградско за да повръща. В храстите, повръща дълго и обилно. Избърса с ръка устата си, влезе в маршрутката и подкара возилото. След 5 минути подаде билет на майка с дете. Но това беше друго пътуване.

Шофьорът този път напомня на психопат от американски тинейджърски филм на ужасите. Не говори, само вика и винаги акцентира на втората гласна. Кара задължително само с една ръка - не е сакат - с другата държи мобифон. Никога не е чувал (ударението на втората гласна) за handsfree. Освен, че през целия път - повече от 40 минути, той караше само с една ръка, със същата тази ръка - ту дясната, ту лявата в зависимост от това на кое ухо с другата държеше мобифона- сменяше скоростта, въртеше кормилото, почесваше се по тила, разлистваше графика, след което набираше друг номер, отпиваше от пластмасова чаша... всичко това в движение. Понякога, изобретателно се накланяше напред, за да държи кормилото с корема си - поради липсата на свободна ръка. В някои от горе изброените ситуации, сякаш мозъка му се натоварваше и постепенно забавяше работа. Това пропорционално се отнасяше и към скоростта на возилото - маршрутката забавяше, в унисон с мозъка. Видимо му идваше в повече - на мозъка, не на шофьора. Тогава той - шофьорът, забравяше за няколко секунди къде е - че кара, че е на работа, в кола с други хора, които не са му роднини, че има правила за движение, закони... Просто изключваше - губеше връзка с реалността! И маршрутката спираше - на Цариградско, в средната лента, а от двете страни хвърчат коли и псувни. Изведнъж, осенен от рязък проблясък, шофьорът откликваше спонтанно и скоростта се качваше до 40 км/ч.

Пикът дойде в момент, когато шофьора водеше два телефонни разговора едновременно- по мобифона и с диспечера и отнякъде звънна още един мобифон. - “Браво!” спонтанно извиках аз, като плеснах с ръце- "Кара с една ръка и говори по два мобифона!"

Погледнах назад. Във возилото бяхме 5 човека. Без шофьора - той е нечовек. Един много възрастен дядо, на който вече му беше все тая и още 4 жени, едната от които бях аз. Погледнах към другите две - майка и дъщеря - бяха онемели, стискащи дръжките на седалките отпред, все едно са на блъскащите колички. Никой не говореше. Чуваше се само гласът на шофьора и оркестърът от раздрънканите части на возилото, примесено със звуци от клаксоните на задминаващите от ляво и дясно коли. На слизане една от жените ми каза: “Моля ви, пуснете го някъде това където го снимате, в социалните мрежи, в Господарите...!”

Нечовекът може би проведе около 5-6 разговора. За далаверите на маршрутките, които съзаклятнически споделя със своя слушател, забравяйки за нас пътниците. Без коментар. Има материал за скандал.

Продължавах да снимам докато телефона не изписука че не може повече - така е като не съм си настроила drop box-a.

Забавната част до тук.

Ако приемаме такива ситуации за “нормални” - да се возим в коли които са пред разпадане, с тарикати далавераджии, които нарушават правилата, ние също се превръщаме в апатични хора без отношение. Този пост е за това. НЕ на НЕнормално липсващото отношение към живота, работата, държавата, училището, пътищата, земята.

p.s.

Аз, с Жорето Анастасов - сам си каза името на 6-тия телефонен разговор, вече се бях опитала да общувам, обяснявайки му че в повече от половината катастрофи е замесен телефон, че да караш по Цариградско с 20 в час докато си проверяваш графика е повече от рисковано, че говорейки по телефона вниманието му рязко намалява, което е опасно защото е на работа и вози пътници...Е, тогава Атанасов просто се обърна и ми каза:

- Кат не ти харесва, що не слезеш?!

видео№1: петък 13, 12:16. Ясно се вижда в огледалото как шофьора държи мобифона до ухото си и как замества ръка с корем.

видео№2: петък 13, 12:25. Как се клюкари и топи друг колега.